Ето, това е книга за втория живот на Ионатана честния, син на Саул, син на Кис, син на Авиил, син на Серор, син на Вехорат, син на Афиах от племето на вениаминците, и за Мезипатех, който пиеше кръвта на хората и който преследваше Давид, избраника на Бога, когато Саул беше цар на Израил.

В онези дни сред филистимците, в храма на Дагон* в Азот, живееше едного, безсмъртен и, както казваха, отдаден изцяло на техния бог. Името му беше Мезипатех и се хранеше с плътта на народите на Азот, Гет и Акарон и с на техните взети в плен от другите племена. При всяко новолуние в началото на зимата и при всяко новолуние в началото на лятото му водеха девици от Азот и той пиеше кръвта от гърлата им. Наричаха девиците на Дагон, ала никоя от тях не живееше достатъчно дълго и никоя не заприличваше на Мезипатех, щото същия бе премного ревнив и не позволяваше никому да придобие подобни сили, на каквито се радваше той.

След всяка голяма битка му водеха пленените и ги оставяха да чакат в мрака на храма. После Мезипатех изскачаше из тъмнината като лятна мълния сред струпани облаци и впиваше зъби в гърлата им. А към ония, които биваха най-смели по време на боя и не се бяха оставили да бъдат заловени лесно, се отнасяше с особено внимание. Убиваше ги бавно и оглозгваше костите им.

Дясната ръка на Мезипатех беше изсъхнала и не ставаше за нищо. Случило се беше така, че веднъж слънцето я бе видяло. Единственият страх на Мезипатеха бе, че Ра, слънцеподобният може да го забележи и да възнегодува срещу предателството му, понеже в първия си живот като човек Мезипатех бе служил на същия тоя бог в Египет, преди да побегне от там и от лицето на слънцето. Сега филистимците бяха паството му и на тях се падаше да бъдат закриляни от тогова и да се радват на славата, която им даваше, в тях беше силата и единствени на тях бе дадено да надвиват над всички в Ханаан и да правят племената на Израил свои роби.

Ала ето една нощ Мезипатех направи пророчество и камъчетата за гадаене му казаха следното: „Бой се от Давид, защото БОГ го обича.”

Мезипатех извика Анхус, син на Маох, цар на Гет, и каза му:

– Вярно ли е, че израилита Давид живее в Силкаг под твоя защита? Да не би този да е същият Давид, който погуби нашия Голиат, и който отнесе като зестра на неговия цар Саул двеста наши обрязъци? Не е ли той, за когото пееха ответно в хороигранията, като казваха: „Саул порази хилядите си, а Давид десетките си хиляди…” Защо си му позволил да живее под крилото ти?

Анхус отвърна:

– Нека Дагон се радва на новината: Саул, царят на израилитите, е пожелал главата на Давид, и Давид е побягнал от бащините си земи. Сега той е на наша страна.

Но Мезипатех му рече:

– Давид ще стане цар на Израил и ще ни причини повече злини, отколкото някога сме видели от дома на Саула. Намери някаква причина да го извикаш тук и аз ще го погубя.

И ето Анхус приготви пиршество в предния двор на храма на Дагона. И понеже се страхуваше, че Давид ще откаже да доближи храма, каза: „Гощавката е в предния двор на хармана,” защото гумното им беше точно до храма. Сърцето му се преизпълваше от мъка, задето трябваше да предаде Давида, ала си мислеше: „Дагон ни изпрати неумрелия, всичко е наред.”

Докато Давид седеше в предния двор в светлината на огньовете, взимаше от осолената риба и сърнешкото, и овесената каша и пиеше вино, а воините му разменяха самохвалства с филистимците, вятърът откъм морето се усили; Мезипатех дойде да го погуби. Само че до носа му достигна мирисът на мирото, с което Саул преди време бе помазал Давида и си помисли: „Каква е тази миризма?” И той остана зачуден до сами светлината на огньовете. А Давид го видя и го взе за просяк, забелязвайки дрехата му и съсухрената му ръка.

Давид му рече:

– Слушай, братко! Аз също съм чужд в тази страна. Ще изсвиря една песен.

И като извади арфата си, той изсвири Песента на Странника. И Мезипатех си припомни Египет и живота си като човек, и съпругите и децата, които беше имал в Египет. А всички мълчаливо слушаха песента на Давида.

Мезипатех си помисли: „Нека свърши тази строфа и ще го погубя.” А после си помисли: „Не, след тази строфа.” Ала песента имаше много строфи и скоро Мезипатех видя как небето на изток изсветлява и страхът от Ра го обхвана и той избяга.

А Анхус се зачуди пред това, понеже никога досега не бе виждал Мезипатех да не успява в нещо.

Вечерта, когато Мезипатех се събуди, той каза на Анхус:

– Къде е Давида?

Анхус отвърна:

– Върна се в Силкаг, заедно с жените си и войниците си.

А Мезипатех му рече:

– Ще отида там и ще го погубя.

Същата нощ той напусна Гет.

Пътят беше дълъг. Когато зората дойде, Мезипатех се зарови в пясъка встрани от пътя, а на следващата нощ продължи и стигна до Силкаг.

По това време в къщата на Давид Авигея, жената на Давид, вдовица на Навал от Кармил, режеше лук за вечерята. Мезипатех понечи да погуби Авигея, ала се спря на прага на кухнята, защото силната миризма на лук опари носа му. Такъв беше Мезипатех – можеше да срещне някой по пътя и да подуши дали блудницата, с която е бил човекът предната вечер, е била заплодена. Мирисът на суровия лук за него беше като да погледне право в пустинното слънце. Той си помисли: „Ще я повикам в двора.”

– Не се плаши – рече той на Авигея.

Авигея се обърна и го съзря. И видя, че в окото му има пясък от прекарания под земята ден и веднага разбра, че тоя човек не жив. Но му рече:

– Мир, човече, и нека БОГЪТ на Израил, най-великият от боговете, те съгледа и те благослови.

Мезипатех плю и рече:

– Жено, говориш със свещеник на Дагон, оня, който се храни с човеци. Дъхът му е приливът и отливът, а сърцето му – прибоят на океана.

Авигея попита:

– Толкова ли е могъщ твоят Дагон?

Мезипатех отвърна:

– Толкова, колкото е могъщо морето.

Авигея рече:

– Велик е нашият БОГ, понеже създаде морето и всички други неща.

Мезипатех се разсмя:

– Сган от пустинници-пастири! Казваш, вашият бог бил направил морето? Ако създателят на всички неща обича народа ти като свой, защо тогава ви побеждаваме и ви правим свои роби?

Авигея отговори:

– Прости ми безочието, господарю. Що знае една жена за тия работи? Сигурна съм, че този Дагон трябва да е добър бог, щом БОГЪТ на Израил му е позволил да живее в морето.

Мезипатех изкрещя извън себе си:

– Дагон може да скърши костите на твоя бог като гръбнака на скумрия!

Авигея отвърна през смях:

– Все едно да ми говориш, че един филистимец може да надуе рога на свещениците на Изразил – рече тя и посочи към окачения на стената рог от овен.

Заради миризмата на лук Мезипатех не успя да подуши измамата в думите й. Той се завтече в кухнята, грабна рога от стената и го наду с пълни гърди. Само че това беше бойният рог на Давида, с който той викаше мъжете си. Всички воини в лагера на Давид в същия миг посегнаха към мечовете си и се затичаха към къщата. Мезипатех ги чу и мигом ги преброи по стъпките, които чуваше. Помисли си: „Твърде много са, а и Давид не е сред тях.” Така че побягна през прозореца и се завърна в Азот.

Мина време и принцовете на филистимците се заготвиха за война срещу Саул. Тогава Мезипатех каза на Анхуса:

– Вземи Давид с нас и ще го погубя, докато се сражаваме, така че никой няма да разбере.

И Мезипатех потегли съвсем сам към планината Гелвуе.

А Анхус рече на Давида:

– Нали знаеш, че ти и мъжете ти трябва да дойдете с мен?

Давид отвърна:

– Така да бъде. Ще ти покажа на какво е способен слугата ти.

Анхус каза:

– Ако оживееш, ще те направя началник на стражата ми до края на дните ти, – но в сърцето си скърбеше, защото знаеше, че Давид ще умре.

Ала щом принцовете на филистимците се събраха при Афек, те видяха Давида и възроптаха:

– Що вършат тези юдеи с нас? Със сигурност ще ни предадат.

Така те настояваха, докато Анхус не склони да отправи Давид и мъжете му обратно в Силкаг, за да не се бият срещу войската на Саул.

Филистимците се биха срещу Израил, и Израил бе победен, а мъжете му покриха като килим склоновете на Гелвуе. Филистимците преследваха Саул и синовете му и ги погубиха до един: Саул, Ионатан, Авинадав и Мелхисуе, които погубиха щом се спусна нощта. Тогава Мезипатех дойде и Анхус му рече:

– Сразихме Саул.

А Мезипатех попита:

– Къде е Давид?

Анхус отвърна:

– Военачалниците не го търпяха и трябваше да го отпратя в Силкаг.

Мезипатех рече гневно:

– Глупак! Сега, щом Саул вече не е сред живите, Давид ще заеме мястото му и ще накара народа ми да страда. Чакай тук, а аз ще видя как да поправя стореното.

Мезипатех отиде при мъртвите тела на Саул и синовете му. Саул, Авинадав и Мелхисуе вече бяха студени като камък, ала искрата на живота все още тлееше в Ионатан. Мезипатех го доуби, а сетне го съживи за втори път и го отнесе на едно тайно място в планината.

Щом Ионатан си възвърна дар слово, той попита:

– Какво ми стори?

Мезипатех отвърна:

– Радвай се, израилтянино, понеже днес умря и възкръсна за нов живот. Вече няма да умираш и ще станеш цар на Израил. Ще си най-могъщият измежду царете, понеже ще си силен за хиляда човека. А аз ще предам в ръцете ти Давида, твоя враг. От тебе искам да обещаеш само едно: никога да не нападаш нашите градове и всяка година по време на жътвата да ни принасяте дан.

Ионатан каза:

– Казваш, че не мога да умра?

Мезипатех отговори:

– Могат да те убият само две неща. Аз съм едното, понеже съм по-силен и по-стар отколкото някога ще бъдеш ти. Другото е лицето на слънцето.

Ионатан каза:

– Направил си ми голямо зло, филистимянино! Умрях с достойнство, като мъж. Не искам да живея като гнусно създание.

Мезипатех плю на земята:

– Вие юдеите нямате ум в главите си! Слушай ме сега, Ионатане, син на Саул. Дадох ти нов живот и царство. Сега ще ти дам и ново име. Ще се наричаш Ошер, другото име за щастие. Можеш да забравиш за човешките закони, понеже вече не си човек. Радвай се на новия си живот и забрави за стария.

На което Ионатан отвърна:

 

„Не, няма да се казвам Ошер:

Ще бъда Яшар, праведният.

И да бъде волята на БОГА на Израил.

Кой съм аз, та да струвам зло на помазания от БОГ?

Кой съм аз да струвам зло на Давида,

обичания от сърцето ми?

Детето се ражда без нищо.

А смъртника повиват в ленено платно.

БОГ определя колко да живеем,

И той сам вършее на гумното на войната.

Никой син на Саул не ще владее повече Израил,

Но Давид ще донесе добри дни за нас,

От БОГА дадени во веки.”

 

Мезипатех се изплаши. Сега той виждаше колко решен е да му се противопостави Ионатан. До този миг Мезипатех не бе възвръщал никой друг към втори живот и не знаеше как да постъпи. И рече на Ионатана:

– Изслушай ме! Дадох ти нов живот и ново царство. Щом искаш да презреш царството, тъй да бъде, но не се отказвай от живота, който ти дадох.

Ионатан побягна от него и се затича нагоре по-склона. Скачаше от връх на връх и разпръскваше плашливите газели по пътя си. Мезипатех го следваше. Ионатан не се отказваше. Той се покачи на един кедър и гонитбата продължи по върховете на дърветата. Най-сетне Мезипатех улови Ионатан за китката на върха на най-високото дърво. Той му рече:

– Ако не искаш да спасиш себе си, спаси поне народа си! Кълна ти се: ако не ме последваш, камък върху камък няма да оставя в Израил, ще избия израилтяните до един.

А Ионатан отговори:

 

„Нима един демон ще заеме мястото на БОГА,

нима един звяр би могъл да съди Израил?

Мнозина са се хвалили, че ще го сторят,

И мнозина ще го повтарят.

Но ето, мъж, който не иска да умре, е страхливец.

А оня, дето се крие от слънцето, е слепец.

Какви сили имаш ти, Мезипатех, та да ни съдиш?

Колко могъщ си?

Можеш ли да сътвориш друга луна в небесата

Или да научиш чучулигата на нова песен?

Храбри царе са си отивали и робът е властвал на тяхно място.

Никой мъж не знае волята БОЖИЯ.”

 

Последното така разгневи Мезипатех, че той запрати Ионатан от склоновете на Гелвуе право в пустинята, сред чакалите, но и оттам Ионатан побягна.

Известно време Мезипатех горчиво се упрекваше, задето бе възвърнал Ионатана към втори живот. После слезе от планината и започна да го търси.

По пътя той срещна един осел, който кротко пасеше край пътя. Щом го видя, оселът отметна глава и от устата му се разнесе човешки смях. Мезипатех се зачуди и каза високо:

– Какво е това?

– Аз съм оселът на Валаам, ангел БОЖИ ми даде дар слово – отговори оселът.

– Защо се смееш? – попита Мезипатех.

– Понеже двамата с теб си приличаме – рече оселът.

– Какво? – разгневи се Мезипатех. – Та аз съм неумрелият на Дагон, посветеният на Дагон, онзи, който се храни с човешка плът, чийто дъх е като прилива и отлива и чието сърце – като прибоя на океана!

– Няма никакъв Дагон – отговори оселът. – Богът на Израил е единственият Бог.

– Дагон може да скърши костите на твоя бог като гръбнака на скумрия!

– Не – възрази оселът. – Ти наистина си човек, който не може да умре, а пък аз съм осел, който може да говори. Но никой не може да знае що има в сърцето на БОГ, създателя на света.

– Че защо БОГ, създателят на света, ще обича точно Израил? – попита Мезипатех. – Нима БОГ не обича великите? А мнозина са по-велики от тази сган. Нима БОГ не обича добрите? А целият свят знае, че точно израилитите изклаха жените и децата на Ханаан. Нима БОГ не обича онези, които следват стъпките му? А кой не е бил свидетел как дори свещениците му си лягат с блудниците на Астарта!

– Не зная – призна оселът. – Знам само, че никога няма да успееш да убиеш Давид от Израил, понеже БОГ го обича. Стори така, както стори моят господар Валаам и благослови Израил.

Мезипатех вече се бе разгневил достатъчно. Той замахна към осела и го прогони в пустинята. Преди да го изгуби съвсем от поглед, той се провикна:

– Израилско осле, ако благословя Израил, ще видя ли отново слънцето?

А оселът му отвърна:

– Да , ще го видиш.

И Мезипатех продължи по пътя си.

Скоро отново настигна Ионатан и двамата се вкопчиха един в друг. В продължение на много часове, в пълен мрак и в непоносимо мълчание, двамата се бореха, потънали в собствената си кръв.

Когато слънцето изгря, Мезипатех се зарови в пясъка, а Ионатан умря. Така Мезипатех отнесе костите на Ионатана във Вит-шан.

Сетне Мезипатех замина за Силкаг, където се намираше лагерът на Давид и прекара цялата нощ, седнал на един съседен хълм, загледан към шатрите му. Най-накрая бе осъзнал, че няма никакъв Дагон. Сам беше виждал, че Мястото на неговия бог зад завесата е празно. Сега вече Мезипатех горчиво съжаляваше, че не може да вижда лицето на Ра и безкрайните златни полета с жито, проснати под светлината Му.

По изгрев той се изправи и благослови Израил с думите:

„Доброто е скрито в шатрите ти, о, Якове!”

После Мезипатех вдигна очи към слънцето и позволи на лъчите му да го убият.

 

* * *

 

Когато на сутринта донесоха на Давид новината за смъртта на Ионатан и Саул, той запя:

 

„Вие, планини на Гелвуе,

дано не падне капчица роса върху ви,

да няма плодни градини по склоновете ви,

защото там падна щита от раменете на помазания,

на помазания Саул, сякаш никога не е бил избран!

Не се поколеба лъка на Ионатана

Ни от кръвта на заколението, ни от силата на враговете,

Нито остана сух меча на Саула!

Ионатан и Саул – така добри в своя живот,

Неразделни и в смъртта:

По-бързи от орлите,

По-силни от лъвове.

Плачете, дъщери на Израил,

Обличаше ви Саул и не ви оставяше в несрета,

Грижеше се за вас.

Как само падна могъщият в средата на битката!

Ионатане, и ти намери края си,

Скърбя горко за участта ти;

Понеже бе радост за очите ми;

А любовта ти,

По-голяма даже от любовта на жена,

За мен е непрежалима.

Как падат могъщите,

И как са пречупени мечовете им!

 

* * *

 

Давид бе цар на Израил четирийсет години. Той надви филистимците и ги прогони от Израил и плащаше му Анхус от Гет годишен дан. На Анхус той позволи да управлява в Гет заради добрините, които му бе сторил, но покори амонитите и моавитите, и едомитите, и амаличаните, и арамейците при Седад. И БОГ обичаше Давид.